В миналото и сега риболовът е основния поминък на населението в Рибарска махала. Този занаят е свързан и с други способности на жителите. Сред тях са добре известни лодкари, коларо-железари, дюлгери. Историческите събития оказват влияние върху начина им на живот, но способностите им на добри занаятчии се предава от поколение на поколение.

Съгласно Крайовската спогодба на 21 септември 1940 год. Южна Добруджа с Тутракан преминават към България. През август-септември 1940 год. , както и през пролетта на 1941 год. от Тутракан се изселват над 3000 румънци, между които много риболовци и занаятчии – лодкостроители, столари, коларо-железари, дюлгери и други. Изселват се майсторите – лодкостроители – Петре Чорика, Ангел Чорика, Кръстьо Тока, Марин Куку, Николай Мишкиня и други, и с това като че ли се поставя край на онова голямо лодкостроителство в Тутракан. Макар, че през същото време тук се заселват преселници от Северна Добруджа /Тулчанско/, между тях няма лодкостроители, а само неколцина са кожухари, сарачи, дърводелци и пр.

Дълбоките социално-икономически промени в Тутракан не слагат край на занаятчийството. Дори в едно изложение на Русенската търговско-индустриална камара, изпратено до Министерския съвет се казва: „тясна връзка съществува между земеделието и занаятчийското производство в Добруджа…”. Със съдействието на българската власт, занаятчийството в Тутракан бързо се въззема, организира се. Така например, още през пролетта на 1941 год. се основава занаятчийското сдружение „Труд и светлина”, с председател – Иван Ст. Енчев, секретар – Димитър Ив. Ковачев и член – Стефка Д. Драганчева. То обединява над 156 майстори, калфи и чираци от различните занаятчийски браншове.

Лодкостроителството - като занаят, който до преди една година бива ведущ и чрез него Тутракан се издига до най-голям занаятчийски лодкостроителен център на Дунава, сега остава само една работилница, с майстор –лодкар Владимир Николов Михов, остарелият майстор Филип Кенанов и Никола Стънгов. През 1943 год. се завръща от Румъния майсторът-лодкар Ангел Чорика и отваря работилница, като привлича за помощник майстор Никола Стънгов. Двамата майстори полагат началото на възраждане прочутият лодкостроителен занаят в Тутракан и те правят лодки не само за тутраканските рибари, а и за рибарите от близките селища по Дунава – от с. Байкал, Русенско до Силистра.

Занаятчийското сдружение участва в изложбата с рибарска лодка и 22 вида рибарски уреди за риболуване по река Дунав.

           Традицията на тутраканските лодкостроители се продължава от Промкомбинат “Трансмариска”, който откри цех за лодки в бившата работилница на Филип Кенанов. Занаятът на лодкостроителите – Петре Чорика, Марин Куку, Димитър Гвоздейков и други се продължава от трите бригади, с главен майстор Атанас Владев. Цехът през 1967 год изработва 150 рибарски лодки. През 1968 год. производството на лодки се удвоява на 300, а през 1970 год. са произведени 600 рибарски лодки, тип “Тутраканка”. Лодките се изнасят за другите селища по Дунава, по Черноморието и язовирите, където се упражнява риболовството. 

Най-значителен риболовен център и тържище на риба по долния Дунав през ХVІІІ-ХІХ век е Тутракан, където се извършвал голям улов. Големи количества най-хубава риба се изнасяли за Влашко и Австрия, където се продавали. По това време общия брой на рибарите е повече от 600 души. Постепенно Тутракан се оформя като значително дунавско пристанище и установява трайни външнотърговски връзки с Австро-Унгария. На малкото пристанище започват да спират австрийски кораби, които разтоварвали различни предмети за консумация и всекидневно потребление, след което натоварвали храни и рибарски лодки.

Установените външно-търговски връзки подпомагат понататъшния икономически и  културен напредък на Тутракан.